Ертан получава обаждане от директора на дома за грижи. Гласът отсреща звучи сериозно – информира го, че състоянието на баща му рязко се е влошило през изминалата нощ и той е бил откаран по спешност в болница. Ертан не подозира, че това е капан, изкусно подготвен от Ферит. Без да се замисли, той изоставя всичко и се втурва към посоченото място, оставяйки Айсе сама в скривалището.
Когато вече е на една пряка от болницата, неспокойство го обхваща. Нещо не му харесва. Намалява скоростта, отбива встрани и грабва телефона. Звъни на доверен служител от дома за грижи, който момент по-късно разсейва всички съмнения:
— Баща ти? Няма нищо. Спеше спокойно цялата нощ. Всичко е наред.
Ертан онемява. В очите му се появява мрак, а ръцете му се свиват върху волана.
Когато се връща в скривалището, лицето му е напрегнато, а в очите му проблясва гняв.
— Този твой Ферит… — изсъсква през зъби, хвърляйки поглед към Айсе. — Застави ми капан. Но не успя. На мен вече ми е все едно… — добавя горчиво. — Аз съм свършен. Но няма да позволя баща ми да бъде запомнен като престъпник. Ще го оправдая. Ще видим какво ще каже баща ти, когато чуе, че дъщеря му може да загине.
Айсе започва да изписква през залепената уста, опитвайки се да привлече вниманието му. Ертан се приближава, гледа я право в очите и откъсва лентата от устата ѝ.
— Ако му заплашиш… ако чуе, че съм в опасност, той ще признае всичко — казва момичето, борейки се с емоциите. — Но ако наистина вярваш, че баща ти е невинен… позволи ми да се обадя на баща ми. Ще го попитам за истината.
Ертан се колебае за миг, после ѝ хвърля телефона. Включва високоговорителя. Айсе, с треперещ глас, казва:
— Тате? Аз съм… Имах проблем с телефона, звъня от познат. Трябва да ти задам един въпрос. Когато беше директор в основното училище „Йомер Сейфетин“… там имаше заместник, Камуран Джевик. Бащата на един мой познат. Попадна в затвора. Помниш ли какво се случи тогава?
Отсреща настъпва кратка тишина. После идва отговорът:
— Да, помня. Камуран Джевик… това име остави петно върху нашето училище. Извърши сериозни злоупотреби, беше замесен в получаване на подкупи. Имахме дори записи. Нямаше съмнение.
— След ареста му — продължава баща ѝ — се заинтересувах от семейството му. Имаше син, не помня името. Майка му ги беше изоставила. Исках да помогна, но момчето отказа. Обвиняваше ме. Но нямаше право. Всичко беше ясно. Не аз го съсипах — той сам го направи.
Ертан без дума прекъсва разговора. Мълчи дълго, след което внезапно избухва.
— Лъжец! — изревава, вдига пистолета и насочва цевта към главата на Айсе. — Ти и баща ти… и двамата лъжете! Първо ти, после той! Ще сложа край на това!
Ръката му трепери. Сърцето му бие диво. Очите му са пълни със сълзи, но не може да натисне спусъка.
Айсе забелязва колебанието. Използва момента — с всички сили удря Ертан с стола, на който е седяла. Той се залюлява, оръжието пада от ръката му. Момичето се хвърля към бягство.
Действието на билките, които приготви Нана, внезапно отслабва. Момичето възвръща пълното си съзнание. Яман, наблюдавайки предишното ѝ неспокойно поведение, започва да разбира, че Нана от нещо — или от някого — бяга. Гледа я с тревога, търсейки отговори.
— Кажи ми истината — прошепва той. — От какво се страхуваш, Нано?
Момичето спуска поглед. В очите ѝ проблясва сянка от болка, която вече не може да скрие.
— Всъщност… моят страх си ти — прошепва. — Всички, които обичах, които смятах за семейство… си отидоха. Бяха ми отнети. Страх ме е, че всичко ще се повтори. Искам Юсуф да бъде щастлив. Не искам да живее като мен — в сянка на страх, загуба и болка. И ти… ти също заслужаваш спокойствие. Идрис го няма. А ако се появи нов враг? Ако отново загубим това, което обичаме? Животът е жесток, Яман. Той ни отнема всичко, което обичаме…
— Не, не се съгласявам — прекъсва я твърдо Яман, прегръщайки я силно, сякаш може да я защити от целия свят. — Животът не трябва да бъде такъв. Толкова много преминахме заедно. Преодоляхме препятствия, които никой друг не би преживял. И сега също ще успеем. Каквото и да се случи… аз ще бъда до теб. Винаги. Ще ви защитавам. Ти вече не си сама, Нано. Никога повече няма да се бориш сама. Ще направя всичко, за да не се случи нищо нито на теб, нито на Юсуф.
Гласът му е изпълнен само със сила и обещание.
— Запомни добре — добавя, стискайки ръката ѝ. — Аз съм тук. И ще остана до теб. Завинаги.
Айсе тича през гъстата, тъмна гора. Дъхът ѝ е накъсан, стъпалата ѝ — разранени, а сърцето ѝ бие като лудо. Изглежда, че е успяла да се измъкне от Ертан — че най-после е в безопасност. Спира за миг, грабва телефона с треперещи пръсти и бързо пише съобщение на Ферит:
„Аз съм в Белградската гора. Ертан ме следва. Близо съм до клетъчна кула. Спаси ме.”
Съобщението пристига при Ферит — или поне трябваше. Вместо него го чете Корай. На лицето му се появява изненада, която бързо се превръща в решителност. Изтрива съобщението, за да не го види Ферит. Ако някой трябва да спаси Айсе, това ще бъде той.
Без колебание се хвърля в действие. За него това не е просто мисия — това е личен изпит. Той ще я намери. Той ще я спаси.
В имението цари тишина, прекъсвана само от звуците на чистачките. Дошли са, за да подредят прашното, забравено складово помещение. По-възрастната подрежда рафтовете с документи, докато по-младата преглежда кашоните с лични вещи.
И изведнъж… попада на нещо.
Писмо. Грижливо сгънато и скрито между старите книги. На плика пише: „Яман”. Момичето не може да откъсне поглед от красивите букви. Бавно разгъва листа и започва да чете.
Това е писмо от Сехер. Думите ѝ, написани малко преди смъртта, пълни с емоции, болка и неизказани истини. Нещо в момичето се пречупва. Чувства, че държи в ръце тайна, която никога не е трябвало да излиза наяве.
Но нещо я привлича. Иска да знае повече. Твърде много повече…
